Разработването на цялостната система на изкуствата е трудна задача за естетиката. Трудностите се задълбочават и от това, че се променят не само традиционните изкуства от миналото ( архитектура, изобразително изкуство, музика, театър, танц, литература), но и възникват нови изкуства, свързани с масовите потребности на обществото и с развитието на съвременната техника.

Вид изкуство- това е установената и затвърдена форма на усвояване на света по законите на красотата, в която има не само естетическо съдържание, но и образ, изпълнен с определено идейно-емоционално съдържание.

Танцът е ехо на музиката, мелодичен и ритмичен звук, станал мелодично и ритмично движение на човешкото тяло, разкриващо характерите на хората, техните мисли и чувства за света. Хореографският образ възниква от музикално-ритмичните изразителни движения, допълвани понякога с пантомима, понякога със специално облекло и с вещи от битовия, трудовия или военния бит.

Емоциите на човек и неговото състояние се изразяват не само в неговия глас, но и в неговата жестикулация, в характера на движението му. Дори походката на човек може да бъде радостна, стремителна, тъжна. Движенията на хората във всекидневния живот са емоционално интонирани, изразителни и по такъв начин подчинени на определен ритъм. През вековете танцът е усъвършенствал и обобщавал тези изразителни движения и в резултат е възникнала система от чисто хореографски движения, като собствен художествено-изразителен език на пластиката на човешкото тяло. Танцът е националн, той е обобщена форма изразява характера на народа.

Танцът първоначално е съществувал едновременно като творческо и изпълнителско изкуство, авторът е бил изпълнител. В по-късен етап, с усложняването на това изкуство, композитора- балетмайстор се отделя от изпълнителя-танцьор.

Основоположника на балетния театър Ж. Ж. Новер пише: „Вложената в нас от природата любов към музиката влече след себе си и любов към танца. Тези две изкуства са братя, неделими един от друг. Нежните и хармонични интонации на едното от тях извикват приятни изразителни движения в другото, заедно те са увлекателни картини за зрението и слуха, които след това довеждат тези трогателни и увлекателни образи до сърцето, а сърцето ги предава на душата, раждайки в нея чувството на удоволствие; хармоничното сливане на изкуствата покорява зрителя и го кара да изпитва най- възхитителната наслада.“

Танцът е възникнал в дълбока древност, в условията на първобитнообщинния строй, като художествено възпроизвеждане на лова и трудовите процеси. Той е заемал водеща роля сред останалите форми на художествено творчество. Танцът има способността да обединява хората, да ги превръща в единство с чувство и действие, подчинен на един такт, ритъм и темп. Например при някой племена, всяко важно обществено събитие, което е изисквало масово действие, се е отбелязвало с танц, начало на лова, беритбата на плодове, военни походи и др.

В Древна Индия били разработени редица стилове и школи на танца с различна мимика и изразителни движения. В Древен Египет танцът е влизал в ритуала на богослужението. В Древна Гърция танцът също е бил част от култа- игрите в чест на бог Дионисий, тържествата в чест на бог Аполон и т.н. развити били и пирическите и атлетическите танци, които спомагали и развивали хармоничното възпитание на младежта. В древен Рим танцът е имал държавническо-народно значение, сред висшия слой на обществото са били разпространени също развлекателните и еротични танци.

През средните векове танцовалното изкуство е било преследвано от официалните власти, но народното танцово изкуство е продължило да се развива. През епохата на Възраждането, танцът отново придобива популярност. През XVIв възникват нови танцови форми- павана, куранта и галярда, волта.

През 1661г е създадена Кралската танцова Академия във Франция, която е разработила система за класическата хореография. Тази Академия има огромно значение за развитието на балетното изкуство.

Края на XVIIв в Европа широко разпространение придобиват балните танци-гавот, полонеза, менует.

Френското просвещение, предсавено от Волтер, Русо, Дидро, обявявайки се против аристокрацията и абсолютизма, подлага на критика и породения от тях помпозенпридворен балет, култа към лекомисленото развлечение, леконравието, щампите и рутината.

През XVIIIв. Танцът получава все по-широко развита емоционална сюжетно-драматична основа, което тласка към прогрес и развитие танцовото изкуство.

Първото танцово представление е било поставено 1673г. - „Балет за Орфей и Евредика“ в Русия, по музика на Чайковски, творчестото на балетмайсторите- Дидло и Петипа. Руският балет продължил прекрасните традиции на миналото в творчеството на Уланова, Лепешинска, Плисецка, Корен и други. Едновремнно се разви много и изкуството на народния танц и редица народни ансамбли.

Известният балетмайстор Н. Фокин, разкривайки особенностите на съвременната хореография, пише: „Танцът не трябва да бъде изключително предлог за демонстрация на всевъзможни сложни скокове. Той е предназначен да изрази вътрешната същност на действието. Танцът, както го интерпретираха в стария балет, в основата си нямаше нищо общо с оная музикална трагедия или комедия, чийто смисъл трябваше да стигне до зрителя.“

Съвременният балет се гради върху принципи, съобразно които хореогрфията трябва да бъде органически свързана с действието и неделима от него, това не е украсяване на сюжета с танцови номера, а разкриване на сюжета чрез танци.